След 1000 години тленните останки на цар Самуил изненадващо се завърнаха в пределите на българската държава. Те бяха положени в мраморен саркофаг в древния храм „Света София - Премъдрост Божия“, който е функционирал като такъв и във времето на владетеля. Ролята на неговия мемориал там за обединението на нацията тепърва ще бъде оценявана от поколенията. Но извън това, както и Неврокопският митрополит Серафим мъдро отбеляза, у нас най-после цар Самуил ще намери покой. Неговите кости (наречени спонтанно от народа ни мощи) бяха открити в средата на миналия век и оттогава стоят по прашните музейни хранилища в съседна Гърция. За значението на най-новата реликва на България – гроба на цар Самуил, разговаряме с отец Кирил Дидов, предстоятел на храм „Света София“. МАКЕДОНИСТИ БЕСНЕЯТ: Българите погребали маймуна с почести! - Отче Кирил, миряни все по-усилено коментират дали е възможна канонизацията на цар Самуил с оглед и на това, че той е трагичен образ в нашата история, от който тръгват много легенди дори за чудотворни извори? - Аз мисля, че няма основание. Все пак има специалисти, които могат да проучат по-задълбочено дали е възможно. Че царят е християнин, е ясно. Сега това, че е построил базиликата „Свети Ахилий“, където бе открит гробът му, също е доказано. Със сигурност има и други построени църкви или пък е помогнал да бъдат подобрени или ремонтирани. След като е бил дълго време владетел, е очевидно, че е помагал на Църквата. За съжаление нямаме сведения за неговото дело, просто защото не е имало българска държава след неговата смърт и не е имало кой да запише. Докато византийските източници са били вражески за онова време и дори да е имало нещо хубаво в България, са гледали да го премълчат. - Затова историци от ранга на Вера Мутафчиева са казвали: „Имаме минало, но нямаме история“... - Все пак добре е да споменем, че цар Самуил не е само трагичен герой от нашата история. Той цели 40 години води армия, която защитава огромни български територии, брани и владее доста крепости. Т.е. той е един доста победоносен владетел. Прекалено много сякаш наблягаме на неговата трагична смърт. Според хронистите тя е настъпила от сърдечен удар вследствие на преживения ужас, след като видял ослепените свои воини (идващи от битката при Беласица от 29 юли през 1014 г). Тази история (и заради византийските хронисти) сякаш засенчва всичките му победи и постижения. А ето, оказва се, че той е вдигнал базиликата „Свети Ахилий“ на Малкото Преспанско езеро, което ясно сочи, че е имал отношение към Църквата и вярата. Защото това не е никак малка църква. Тя е близо декар, около 1000 квадратни метра. Това значи, че е почти колкото „Света София“ на големина, като в някакъв период е била и патриаршеска. ЗАВРЪЩАНЕ: Посрещнахме тленните останки на цар Самуил! (ВИДЕО) - Това би ли било достатъчно за една канонизация? - Не мисля, че трябва да има канонизация. Канонизират се хора, които са просияли и има достатъчно сведения, че са водили свят, праведен живот. Ние царете ги приемаме като хора, християни, които са се грижили за разпространението на вярата в своята държава. Тяхна задача е било още да има добро взаимодействие между Църква и светска власт, за да може хората да живеят що-годе добър живот и да имат възможност за спасение на душите си. За това и днес споменаваме царете в нашите молитви. - Има и доста монарси, които са канонизирани, особено на Балканите? - Добър пример в това отношение са сръбските крале, доста от които са обявени за светии. Много от тях са известни в житията, че са строили църкви и манастири. Такъв крал е Стефан Милутин, който се знае, че за 40 години е вдигнал четиридесет църкви и манастири. Това е просто уникално като постижение. Другите сръбски крале изоставяли светския живот, за да водят духовен, като са ставали монаси в края на дните си, както нашият цар Борис I. - Това коментират и миряни, ето крал Стефан Милутин е канонизиран, не е ли възможно това да се случи и с цар Самуил? - Може би самата сръбска държава по онова време е имала такава насоченост - кралете да бъдат добри християни. Ето чичото на Стефан Милутин – св. Сава II, е бил патриарх на Сърбия. Всъщност цялата им династия Неманичи са царе или архиепископи. Драгутин (братът на крал Стефан Милутин) също управлява държавата, след което се оттегля от престола и по-късно приема монашеското име Теоктист. Той също е канонизиран за светец. - Знаете, колкото хора, толкова и мнения, но как гледате на някои критики, че е било по-добре цар Самуил да си остане в базиликата, която сам е вдигнал, и там да бъде погребан, като се направи параклис с паметна плоча. Така хем ще се уважи последната му воля, хем ще бъде и едно свидетелство докъде се е простирала велика средновековна България? - Не е лошо и това като идея, но за да се случи такова нещо, трябва сериозна подготовка. Доколкото разбрах на остров Свети Ахил живеят 14 човека, т.е. мястото е почти пусто. А кой ще пази гроба му тогава, питам аз. Хайде, могат да се монтират някакви системи за сигурност, но пак буди притеснение самото безлюдно място. С други думи пак ще трябва да преместим тленните останки на владетеля за по-сигурно в някой близък гръцки град или село, иначе ще бъде доста несериозно и безотговорно да ги оставим насред пущинака. Затова считам, че може би най-доброто възможно решение бе да дойдат точно в центъра на държавата ни в храма „Света София“. Това все пак е най-старата запазена базилика в столицата ни. Тя е действала по времето на цар Самуил. Почти е сигурно, че той е влизал там и се е черкувал, а може би е бил и кръстен тук. Съвсем естествено е да дойде пак в Средец, което е един вид неговото родно място. - Може би е добре и заради възпитателния елемент, тъй като доказан царски гроб нямаме на 100%. Имаме в Търново на цар Калоян, но около него витаят някои спорове? - Виждал съм гроба на Калоян в църквата „Св. 40 мъченици“, но не съм наясно с полемиката там. Ние сме учили в училище за нашите царе, които са имали славни дни и славни победи и всяка възможност да им се поклоним е безценна. Самият Самуил също искам, пак да подчертая, че е от славните ни царе. В продължение на 30-40 години да владееш територия и да я защитаваш успешно срещу страшната империя Византия, която ти е близък съсед, си е огромно постижение. И при този император, Василий II, който е особено почитан, защото именно той успява да извади империята от упадъка и да я възроди. В един момент тяхната държава заработва по един добър начин. И въпреки че са имали този добър владетел, дълги години той не е успял да се справи с българския цар Самуил, който е устоял на всякакви изпитания. И чак накрая той е бил покосен и то не от друго, а от съчувствие към ослепените си войници. Това показва, че е бил изключително стойностен и като владетел, и като християнин. А относно границите на държавата ни, доколкото помня тогава те са достигали до днешна Черна гора и града Котор на Адриатическо море. Аз съм ходил нататъка и мога да ви споделя, че там са такива планини, скали и насечен релеф с реки, че придвижването е изключително трудно дори днес, а какво остава за времето преди 1000 години. Всичко това за мен показва, че Самуил наистина е бил един здрав държавник, стабилен човек, когото не го е било страх от нищо. - А сигурно е имал и Божието благословение толкова време да води държавата? - То няма как бъдещ управник, при това дългогодишен, без Божието благословение. Всъщност владетели, които да са стояли толкова дълго начело на България, почти нямаме. Цар Петър е официално с 40-годишно управление, докато цар Самуил е пак толкова неофициално, тъй като управлява известен период заедно с Роман. - Споменахте, че владетелят се е черкувал в църквата „Света София“. Откъде черпим тези сведения, някаква легенда ли има или исторически извор? - Това идва оттам, че неговият баща комит Никола е бил управител на Сердика. Откъде обаче идат тези сведения до нас не мога да бъда по-конкретен. Може би нещо трябва да се напише в тази посока от нашите учени, някакъв кратък очерк да направят. Защото в момента сме на принципа какво сме чули и прочели оттук-оттам. - То тепърва ще трябва да се структурира някакъв разказ в тази посока, което ще бъде полезно както за българите, така и за чуждите туристи, тъй като вашият храм е една от важните им спирки при обиколката на българската столица. - Абсолютно, в „Света София“ със сигурност трябва да имаме нещо макар и накратко обяснено под формата на брошура. Каквото зависи от нас, ще направим при първа възможност. - А кой от нашите владетели освен цар Самуил има голяма вероятност да е влизал в тази раннохристиянска базилика? - Крум със сигурност, защото той завладява Сердика. По негово време градът започва да се нарича Средец, като средищен център, т.е. в средата на българската държава. - Доста изненадваща беше тази новина, че Гърция е склонила да ни предаде мощите на цар Самуил, както спонтанно мнозина българи нарекоха тленните му останки. Вие кога разбрахте, тъй като още веднага стана ясно, че има и отделено място в храма ви? - Аз научих няколко дни преди официалното обявяване, което е съвсем естествено. Тук обаче има един основен момент: разбрах, че по всяка вероятност ще бъдат донесени тленните останки на Самуил, но не знаех кога точно. Т.е., че все още се договарят и е възможно всичко да се случи. Аз самият очаквах, че това вероятно ще се осъществи след известен период, че тепърва ще се разучват нещата и т.н. С други думи сведенията, които достигнаха до мен, бяха дотолкова, че да ме подготвят. А иначе тези, които разбират повече от мен, бяха решили, че този храм е най-естественото място за гроба на царя и в тази връзка трябваше да търсим подходяща зона в базиликата (отдясно на олтара). Така че хора над мен са го решили кое как да бъде, а аз само изпълнявам. Още повече че съм на послушание тук. - Е, ама вие сте и духовен надзорник на цялата Софийска епархия, което е голяма длъжност и отговорност. - Това, както и фактът, че в момента съм председател на църковното настоятелство на „Света София“, си е един вид послушание. Назначен съм временно и не се знае в кой момент ще трябва да поема нещо друго или каквото бъде решено. - Всички сме временни, както и политиците? - Вярно е, всички сме хора (смее се). Над нас е само Бог. Той е над всички и само над него никой няма. - Около мраморния саркофаг тръгна дискусия, че липсвало думата „Верен“ от надписа "Самуил в Христа Бога (верен) цар на Българите". Колко фатално е това? - Това са инсинуации и търсене под вола теле. Няма никакво значение как ще се изпише, още повече че заради ограниченото място е търсена възможно най-кратката формулировка. Но има хора, противници и на това дело, които вече виждаме да се изявяват. Дали са от чужди интереси подтикнати или от своя глупост, това не се знае. - Дано царският гроб има някакво благотворно влияние върху младите, че тази агресия сред подрастващите мина всякакви граници. На какво се дължи според вас? - Това, което се случва сред младите, е дългогодишен процес на обезверяване. На този процес влияят много неща. При всички случаи оказва влияние това, че след демократичните промени от 1989 година имаше един поне 10-годишен период, в който държава откровено нямаше. Другото, което влияе, е новата политическа среда на постоянно противоборство – между управляващи и опозиция. То вярно, навсякъде по света е така, опозицията винаги търси начин да дискредитира тия, които са на власт, за да може тя после да я вземе. И все пак в генерален план това също може да се каже, че е един нов модел, който поне половин век не сме го имали у нас. При социалистическия режим в държавата всичко беше структурирано, централизирано, имаше йерархия. Сигурен съм, че смяната на този строй обърка мнозина. Няма го вече това спокойствие, че каквото и да учиш, когато завършиш, ще си намериш работа, ще си намериш съпруг/съпруга и ще се задомиш. Т.е., макар че всичко беше фалшиво, имаше някаква подреденост, която сега липсва и стресира хората. Тези години след промяната бяха много тежки. Изведнъж от Запада нахлуха псевдоценности. Проблемът е, че има какво на научим от Запада, но ние взехме основно лошото. Всичко това допринесе, че нещата са по-зле 40 години след началото на политическите промени у нас. Към факторите можем да поставим и тежкия период на църковния разкол. Заради него се изпуснаха много години, през които вместо Църквата да бъде полезна и градивна, тя беше поставена в ситуация да се бори за оцеляване. А тогава имаше такъв период, в който държавата подкрепяше разколниците и Църквата беше извън закона. Така че, като теглим чертата, много са факторите да стигнем до ситуацията днес - някои проблеми бяха програмирани, други бяха случайни и насложили се с годините. Виждам, че днес родителите ги е страх децата им да учат вероучение. - Ами някои свързват вярата със сектантството, което е абсурдно. Църквата и църковното образование дават свобода, а сектите правят обратното, поставят ви в някаква зависимост, като ви закрепват към някакъв гуру/идеология. Въобще цари някакъв хаос и голямо неразбиране, което води началото си както от промените при демокрацията, така и от комунистическия режим. Той изиграя възлова роля по отношение на изкореняване на вярата у хората. - Още жънем горчивите плодове на това време. - Показателно е, че в първите години на социализма, въпреки че е било най-страшното време на атеистичния режим, вярващите са били повече. Едно-две поколения са продължавали да пазят православието, свещениците също са били много ревностни в служението си. И после постепенно се е случило обезверяването. Аз все си мислят, че по същия начин така постепенно днес хората би трябвало да се върнат към свята православна вяра, но това ще е труден процес. - Дай боже и идването на цар Самуил в столицата ни да бъде едно хубаво знамение за това, което казвате. - Българи, които са живели в чужбина, най вече в християнски държави, където социализмът не се е намесил, са видели, че Църквата (къде католическа, къде православна), има своето място в ежедневието и в обществото. И връщайки се у нас, търсят също една подредената държава и църква, с които са свикнали. А какво са видели там – че каквото и да се случва, в неделя хората знаят, че отиват на богослужение. Нещо, което в България все още не го виждаме. Хората тук казват: „Аз си вярвам по своя си начин“. Само че твоят начин не е християнският, това е една измислица, която си приел от родителите си, които също са имали „своя си начин“ на вяра. Така се къса връзката с Църквата. А в неделя има много неща, които човек получава само с влизането си в храма. Едното е богослужението и връзката с Бога. Второто е проповедта, която ще чуеш от свещеника. Третото - ставаш част от една общност, общуваш с християни, които се отличават с морално поведение, което няма как да не ти повлияе положително.